ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „НЕОФИТ РИЛСКИ ”
ГРАД БЛАГОЕВГРАД









РЕФЕРАТ

ПО ОРГАНИЗАЦИОННА ПСИХОЛОГИЯ

НА ТЕМА:

ЛИДЕРСТВО И РЪКОВОДСТВО













ИЗГОТВИЛ: ПРОВЕРИЛ:
Биляна Симеонова Доц. д-р Б. Николов
Специалност: психология
Курс: четвърти
Фак. Номер: 220804




СЪДЪРЖАНИЕ:




1. Увод

2. Психологически теории за лидерствотo.

3. Елементи на лидерството.

4. Лидерство и ръководство.

5. Ръководни стилове.

6. Закючение.

7. Използвана литература.

























1. Увод.


В психологията са известни редица опити да се изяснят основите на лидерството. В различните периоди, при различни обстоятелства лидерството включва един или повече от следните компоненти:управлението означава да се командва, да се наложи над подчинените “своята воля”; да се убедят сътрудниците и заедно с тях да се извърши определена работа. Лидерството представлява феномен, при който в резултат на взаимодействието между членовете на дадена група, при изпълнение на дадена обща дейност едно лице се издига за организиране на групата при решаването на конкретна задача. То е явление на неформалните личностни отношения, т.е. няма документирани процедури за издигане на лидера, не се предвиждат административни мерки за неговото утвърждаване. Лидерът е член на групата, който влияе върху поведението на останалите, при което те доброволно приемат неговото лидерство, изграждат към него отношение като към водач и му се подчиняват. Същевременно те знаят, че могат да се откажат от тази позиция без санкции и административни наказания.
Лидерството е тясно свързано с ръководството, тъй като и двете са обвързани с категориите “влияние”и “власт”. Чрез влиянието си лидерът допринася за осъществяването на груповата дейност и поддържането на добри междуличностни отношения. По такъв начин той се издига като неофициален ръководител на групата. Признаването му за ръководител е спонтанно, стихийно и неговото ръководство има неформален характер.
Лидерът винаги трябва да бъде авторитет. Той влияе, имат му доверие, разчитат на него. Този авторитет се дължи на личностните му качества и на способността му да постига груповите цели чрез добра организация при решаване на проблеми и задачи. Следователно за лидерството е валидно задължително изпълнението на организаторска функция, чрез които се влияе върху членовете на групата.
Ръководството също означава влияние и наличие на авторитет. Но ръководителят е официално назначено лице, чиято цел е организация на работата. Оттук и съществуващите разлики между ръководство и лидерство. Ролята на ръководител е постигане целите на организацията. Във връзка с това той осъществява широк кръг от контакти, осигуряващи му необходимите условия за успешното функциониране на организацията. За лидера такава функция не се предвижда. Той защитава интересите на групата. Ето защо се смята, че един ръководител се е научил да управлява, когато престане да вижда проблемите от позициите на изпълнител и започне да ги вижда от гледна точка на интересите на организацията.
Втората разлика се свързва с правото на власт. Ръководителят е назначен на тази длъжност, с което придобива правото да упражнява власт над подчинените си. Това го прави формален ръководител. Лидерът влияе върху поведението на групата, но няма официално дадени права от организацията, което означава, че той е неформален ръководител. Тези две форми на ръководство се отличават по степен на стабилност, устойчивост и постоянство. Формалното ръководство е значително по-стабилно, не се влияе от различните ситуации и настроения, докато неформалното функционира предимно стихийно.
Стилът на лидерство представлява съвкупност от прийоми и методи, прилагани от лидера в процеса на взаимодействието му с членовете на групата. Вътрешното разбирателство в групата, правилното разпределение на ролите и ефективността на дейността до голяма степен зависят от стила на ръководство на лидера .Съществуват три типа лидерски стил, станали класически в психологията:авторитарен, демократичен и либерален, като не е възможно да има един най-добър стил на ръководство. В съответствие с конкретните фактори един ръководител може да възприема различни модели на ръководство. За да получи добри резултати от подчинените си, той трябва да умее да оказва влияние. Този факт дава основание на специалистите да изследват лидерските стилове като различни ръководни подходи. От огромно значение са и личностните качества на лидера. Първото от тях е харизмата, следвана от характера: лидерът трябва да бъде последователен и да отстоява позициите си и вярванията си, независимо през какви обстоятелства минава. Трудностите са кръстопът, който поставя личността пред избор- да прояви характер или да направи компромис. Всеки път, когато човек избере първото, той става по-силен, дори ако има негативни последици.
Инициативността също е важна черта от характера на лидера.Както изглежда, успехът е свързан с действието. Успяващите хора не спират да се движат. Те правят грешки, но не се отказват, защото знаят какво точно искат.
Проявяването на воля е от ключово значение за лидера. Тя е това, което го кара дори и в трудни моменти да събере сили, да си припомни, че зад него стоят хора и няма право на слабост.
Поведението на лидера зависи основно от две неща: неговият личен характер и качества и от конкретната ситуация. Конюктурата не винаги може да бъде предвидена и затова не може да се разчита на нея като гарант за справяне в дадена ситуация. Но един лидер може да изгради и доразвие онези черти от характера си, които ще накарат хората да го следват, независимо дали авторитарно, демократично или либерално. В този смисъл големият въпрос е как, по какъв начин да се съчетават ръководството с лидерството, как да се превърне лидерството в задължителен елемент на ръководството, за да се справят групите(екипите)с комплексните си задачи. Отговорът на този въпрос е кратък: като човекът, който стои начело на екипа е не само ръководител, а и водач, лидер. Това е предопределено от самата природа на групата и екипа- в тях участват хора, които работят съвместно, еднакво силно съпричастни към това, което трябва да постигнат, взаимно зависими едни от други, от гледна точка на поведение. Този екип се нуждае и от ръководство и от лидерство и от ефикасното съчетаване на тези две поведения.



2. Психологически теории за лидерството.


Относно същността на лидерството са се оформили няколко психологически теории:


ХАРИЗМАТИЧНА ТЕОРИЯ (ТЕОРИЯ НА ЧЕРТИТЕ)


Според тази теория онова, което прави лидера авторитетен в една група, са неговите изключителни качества. К Бърд говори за 79 черти, които трябва да притежава лидера като на пример: инициативност, общителност, чувство за хумор, ентусиазъм, увереност, дружелюбност, популярност и т.н.
Според Р.Стогдил основните качества, с които лидерът превъзхожда средния човек в групата са: интелект, знания, сигурност при изпълнение на отговорна дейност, активност на участие в обществените процеси, социално икономически статус.
Е. Гизели съставя така наречената “скала на Гизели”, с която изследва характерните черти на преуспяващия ръководител. Като най- характерни се очертават чертите: ръководна способност, потребност от професионален растеж, интелектуални способности, потребност от самоутвърждаване, решителност и самоуверенаст. При изследване ролята на интелекта се установява, че ефективно ръководство осъществява онзи лидер, чийто интелект е по-висок, но близък до този на подчинените. Голяма разлика между лидер и подчинен в интелектуално отношение води до там, че лидерът остава неразбран и връзката става нефункционална. Ако интелектът на лидера е на по-ниско равнище, то лидерът губи уважението на подчинените и от там възможността да оказва влияние върху тях.
Л. Бърковиц говори за така наречения “CAS – синдром” характерен за лидерското поведение. Става дума за съществуването на положителна връзка между активност, влияние и общителност като условие за излизане на лидерски позиции.
По точни характеристики на лидерската личност, отъждествявана с “CAS – синдрома”дава Шоу. Според него лидерите са такъв тип личности, които доминират и превъзхождат останалите, но са приятелски настроени към тях. Те проявяват голяма активност и инициативност, притежават способността да мобилизират останалите за постигане на поставени цели, високо мотивирани при търсене на решение на проблема, стоящ пред групата. Това са предимно екстравертни типове личности. Тъй като лидерът е член на групата, то у устаналите се формира убеждението, че те могат да разчитат на него и че той е човекът, който знае как дапостъпи.
Ако трябва да очертаем портрета на лидера, то може да се каже, че за него са характерни следните групи черти:

 Лидерите са инициативни, комуникативни, проявяват висока активност, умеят да установяват социални контакти, общуват с приятелски тон, вярно разбират другите и реагират на техните проблеми.
 Лидерът е човекът, който е вътре в групата, възприема се като “един от нас”, но превъзхожда останалите членове. Проявява интерес към другите в стремеж за изява, за влияние и въздействие.
 Лидерът проявява висока инициативност, активност при вземане на решения и тяхното изпълнение. Притежава голяма енергия и способност да заразява другите като ги активира и увлича.



СИТУАТИВНА ТЕОРИЯ


Представител на тази теория е Ф. Фидлър. Според него лидерството е продукт на ситуацията, в която се намира групата, т.е. не може да се говори за лидер изобщо, а за лидер в конкретната ситуация. Без да се отрича теорията за личностните качества, се застъпва становището, че всяка ситуация изисква определен избор от личностни черти, които да удовлетворяват изискванията. Това означава, че при различните ситуации различни членове на групата могат да се изявят като лидери.
Основните предпоставки са:
 Всяка ситуация изисква свой стил на ръководство.
 Ефективността е резултат от съвпадението между поведението на лидера и ситуацията.

В една трудова група може да има следните видове ситуативни лидери:
Във връзка с разпространението на информацията се очертава така наречения лидер на мненията. Той може да бъде информационен и технологичен.
Информационния лидер е този, който успява да събере голямо количество информация като чете, слуша, разсъждава, поддържа контакти с висшестоящите, получава информация от странични источници. Получената информация се съобщава на другите членове на групата.
Технологичния лидер е този, който чете и получава повече професионална, теоритична и изследователска информация. Това го поставя в ситуацията да изследва, класифицира и осветлява постъпващата информация пред групата.
При дискутирането на важни проблеми, когато групата трябва да вземе решение, се откроява дискусионният лидер. Това е човекът, който умее ясно да разграничи и постави проблема така, че той да бъде разбран от всички, да организира изискванията, като даде възможност на всеки да изкаже своето мнение, да поддържа дискусиятя, да насочва информацията така, че разсъжденията да се доведат до край и да се стигне до решение. За всяка една група е абсолютно необходимо наличието на дискусионен лидер при вземане на колективни решения.
Във връзка с извършваната трудова дейност се учертават трудовия и социален лидер.
Трудовия лидер е човекът с най-висок професионализъм, който съчетава у себе си организаторски качества, отговорност, отдаденост на задачите.
Като социален лидер се очертава онзи член на групата, който е емоционално привлекателен за всички, притежава психологически такт и добра ориентация в междуличностните отношения, влияние и обаяние над хората.
От изложеното до тук се вижда, че при ситуативната теория личностните черти на лидера се свързват със ситуацията с цел задоволяване потребностите на групата.



ТЕОРИЯ НА ЛИДЕРСКИТЕ РОЛИ


Груповите процеси могат да се разглеждат в два аспекта: труд и вътрешно групови отношения. В същите два аспекта, според Бейлз, може да се разглежда и лидерството като особена роля. Лидерът изпълнява две основни роли: решаване на проблеми и поддържане на груповата активност. При изпълнение на тези роли автора назовава два вида лидери :

 Трудов лидер – лицето, което се натоварва със задачите

 Социално – емоционален лидер - този който освобождава напрежението и солидаризира членовете.

Подобно виждане има и един друг изследовател на лидерството У. Шутц. Според него лидерството има за задача да удовлетвори три основни социално – психични потребности на групата.

1. Това е поторебност от включеност в социалната среда, чрез която се осъществява взаимодействието на групата с външната среда.

2. Контрол над ситуациите, който е необходим при междуличностното общуване в групата.

3. Разположение (любов) в междуличностните отношения, чрез обезпечаващо групово поведение освободено от конфликти.

За да функционира групата оптимално, е необходимо тези нейни потребности да бъдат задоволени от дадена лидерска функция.
Съобразно социално – нравствената си насоченост лидерството може да бъде разглеждано като:

 Позитивно лидерство – то оказва влияние върху групата с цел задоволяване на тгруповите интереси, поддържане на груповата сплотеност, ефективно изпълнение на трудовите задачи при добро междуличностно общуване.

 Негативно лидерство – то се свързва с позиции, настроения и поведение, които саботират трудовия процес и нарушават груповата сплотеност, подклаждат конфликти и настроения. Като причина за възникване на негативен лидер в групата може да се посочи следното: присъствие на лица с лидерски качества и с подчертана агресивност в поведението, способни да влияят отрицателно и слабости в ръководството на групата.


При изследване поведението на негативния лидер се очертават два вида доминиращи мотиви:
o Морални – те са израз на мнима борба за справедливост, неправилно разбиране на приятелството, желание за отстояване на собственото мнение и т.н.

o Психични – завист, злоба, суета, необузданост.
3. Елементи на лидерството.
Много проучвания, доказаха, че съществуват поне шест способности, които лидерите могат и трябва да придобият навреме за да увеличат своята ефективност:
 Самосъзнание;
 Самоувереност;
 Способност да се вижда животът от цялостната му гледна точка;
 Способност да се развиват личностни и обществени умения;
 Способност да се мисли креативно;
 Способност да се учи от опита.
Проучвани са много и различни начини, по които хората биха могли да се развият както като лидери, така и като мениджъри. Развитието идва от разнообразния опит – интересна работа, значими взаимоотношения, практика и обучения, дори трудностите – обаче не всичкия този опит може се окаже еднакво полезен. Това, което определя еволюцията на опита, са три ключови елемента: оценяването, предизвикването и подкрепата.
Оценка.
За да станете по-добър лидер, на първо място трябва да осъзнаете настоящите си силни и слаби страни, възможностите и предизвикателствата, които стоят пред Вас. Интензивната оценка и обратна връзка дава един структуриран метод за събиране и обработка на Вашите данни и възможност да се отрази тази ценна информация. Добре оценените факти не само повишават готовността за предизвикателства, а също така помага да се избистрят нуждите за това какво трябва да бъде научено, подобрено или променено. По този начин се изразява вътрешната мотивация да бъдат затворени празните пространства, а също така се дават някои насоки за това как би могло да се подходи.
Предизвикателства.
Промените и предизвикателствата са двата ключа към растежа. Навремето хората са развили определени начини на мислене и действие, които са били валидни за тях тогава и които са се превърнали в навици за мислене и поведение. Докато условията не са се променяли, не е имало никакъв стремеж дори да се опита да се направи промяна или да се развият други по-креативни подходи. Предизвикателства като нова работа или напрегнати ситуации, създават възможност да се зададат умения, перспективи и начини за приспособяване към тях, а в същото време ни учат как да бъдем постоянни и да умеем да ги преодоляваме.
Подкрепа.
Хората не могат да развият своя лидерски капацитет ако не са в борба с предизвикателствата. Но също така, без насърчаване и съвети не е лесно, и желанието за учене и промяна лесно ще умре. Подкрепата може да дойде от страна на началниците, колегите, семейството, приятелите, учителите и възпитателите. Неоценимо е да имаш някого до себе си, който е в състояние да се напряга заедно с теб, да те подкрепя, да бъде твой пример за подражание и да празнувате заедно постиженията. Когато има образец за придобиване на нови умения и поведение - това е първоначалната мотивация, която хората оценяват като сполучлива.
Ключовата идея при лидерството трябва да бъде тази, че точка на спиране няма. Главното може да се каже, че преминава през философията и работата. Oбосновано е в личностното развитие, това че всеки има нужда да продължава да израства. Запечатано е в опита – лидерите учат докато през цялото време разширяват своя опит. Това се улеснява чрез намесата на външен човек и това е опит, който ни държи непрестанно свързани и вдъхновени. Така се достига до следващия въпрос: Лидер или ръководител?



4. Лидерство и ръководство.


Между лидерство и ръководство съществуват много общи черти, тъй като и двете са свързани с категориите влияние и власт.
Лидерът е член на групата, който влияе върху поведението на останалите участници в нея. Чрез своето влияние допринася за осъществяване на груповата дейност и поддържане на добри междуличностни отношения. По такъв начин той се издига като неофициален ръководител на групата. Признаването му за ръководител е спонтанно, стихийно и неговото ръководство има неформален характер.
За лидера е задължителен статуса на авторитет. Той влияе, имат му доверие, разчитат на него.Този авторитет се дължи на личните му качества и на способността да постига груповите цели чрез добра организация при решаване на груповите проблеми и задачи. Следователно за ледерството е валидно задължително изпълнението на организаторската функция, чрез която се влияе върху членовете на групата.
Ръководството също означава влияние и наличие на авторитет. Във връзка с това, той осъществява широк кръг от контакти, обезпечаващи необходимите условия за успешното функциониране на организацията. За лидера такава функция не се предвижда. Той защитава интересите на групата и регулира вътрешногруповите отношения. Ето защо се смята, че един ръководител се е научил да управлява, когато престане да вижда проблемите от позициите на изпълнителя и започне да ги разглежда от гледна точка на интересите на организацията.
Втората разлика се свързва с правото на власт. Ръководителят е назначен на тази длъжност, с което придобива право да упражнява власт над своите подчинени. Това го прави формален ръководител. Лидерът влияе върху поведението на групата, но няма официално дадени права от организацията, което означава, че той е неформален ръководител. Тези две форми на ръководство се различават по степен на стабилност, устойчивост и постоянство. Формалното ръководство е значително по-стабилно, не се влияе от различни ситуации и групово настроение, докато неформалното функционира предимно стихийно.
Различна е и властта, отговорностите и основните средства за въздействие при двата вида ръководство. Авторитетът и властта на лидера се крепят само на неговите лични качества. Средствата му за въздействие нямат нормативен характер и отговорността му е твърде неопределена. При ръководителя нещата стоят по съвсем друг начин. Вдластта е нормативно утвърдена, отговорността е официална, а средствата за въздействие – административни. Официалната власт на ръководителя и непринудителното влияние, което той упражнява, се различават, но и допълват в работата му. Официалната власт произтича от длъжността в организацията и се характеризира с права, задължения и отговорности. Официалният ръководител има правото да разпорежда и да изисква подчинение. Непринодително влияние в организациите произтича от достъпа до ресурси и информация, от качествата и способностите на личността да постига сътрудничество и да увлича хора след себе си. Човек получава официална власт, когато заеме ръководна длъжност, и има право да използва властта, докато заема длъжността. Влиянието не произтича от официалната длъжност. Влияние упражняват както хора на ръководни длъжности, така и хора, които не са ръководители
От всичко казано до тук следва, че ръководителят трябва да съчетава у себе си формалната и неформалната власт, т.е. ръководството да бъде продължение на лидерството с неформални средства. Заемането на лидерска позиция изисква от ръководителя познаването на няколко изисквания.


1. Много добра подготовка в двете направления на груповата дейност – трудовия процес и човешките взаимоотношения.

2. Да притежава и развие у себе си качества, с които да привлича хората, да им внушава доверие, да ги прави отзивчиви.

3. Способност за бързо преустройство на поведението, индивидуална изменчивост в съответствие с динамиката на ситуацията и груповите потребности.



Ръководителят: Лидерът:
Върши нещата правилно Върши правилните неща
Съсредоточава се върху сегашния момент, върху късият период и крайната цел Съсредоточава се върху бъдещето, върху дългосрочните задачи и към хоризoнта
Изисква ред Прибягва към промени
Възпира рисковете Поема рискове (предизвиква промени)
Осланя се повече на разума, отколкото на емоциите Осланя се както на емоцията, така и на разума
Използва контрола Залага на доверието
Изгражда екип и го организира Ангажира хората и ги повежда в ново направление
Прилага стимулиране Вдъхновява
Придържа се към "служебния" подход Призовава към обща кауза
Контролира структурата, тактиките и системите Държи на основните ценности, споделените ползи и на позитивната философия
Ефикасно определя целта Съсредоточава се върху ефективността
Пита "Как и кога?" Пита "Какво и защо?"
Администрира Предлага новости
Подобрява нещата в по-тесен план Обновява правилата и политиката на организацията или ги променя
Упражнява позиционна власт Използва личното си влияние

Накратко, работата на ръководителя се нуждае от лидерските му способности и лидерството е необходим елемент на ръководната работа. Лидерството е аспект от работата на ръководителя, но не може да се твърди, че лидерството е всичко, което ръководителят прави.

5.Ръководни стилове.

Многобройните изследвания и разкриване на единството на качествата, които трябва да притежава един лидер не дават отговор на въпроса какви са всъщност те- лидерите. Тези изследвание не дават и отговор на въпроса какво точно правят лидерите и как трябва да адаптират своето поведение към променящите се изисквания на външната среда. Поради това вниманието на изследователите се насочва от изследване на характерните черти на лидерите, към изследване на поведението и по-точно- към изследване на различните стилове на поведение на лидерите.
Поведенските науки водят своето начало от 50-те години на 20 век. Първите изследвания върху влиянието на стила на лидерите обаче са направени мого по-рано в университета в Айова, САЩ от Курт Левин и неговите сътрудници още през 30-те години на миналия век.
Стилът на лидерство представлява съвкупност от прийоми и методи, прилагани от лидера в процеса на взаимодействието му с членовете на групата. К. Левин се спира на три лидерски стила, станали класически в социалната психология: авторитарен, демократичен и либерален. Всеки един от тях може да бъде описан по две характеристики:формална и съдържателна страна.
Авторитарният стил се характеризира с това, че индивидът, който го е възприел, съсредоточава цялата власт и основните ръководни функции в свои ръце. Такъв лидер взима самостоятелно своите решения и не допуска обсъждането и оспорването им в групата. Той разпределя строго ролите между членовете, като им отрежда подчинена, а на себе си ръководна позиция. По отношение на информацията той е приемник на обстановъчна и източник на разпоредителна информация. Щателно и детайлно контролира дейността и поведението на членовете на групата. В редица случаи авторитарният стил е незаменим и дори единствено възможен, въпеки че съществуват известни резерви към него.
Демокатичният стил е колективен, колегиален стил, при който лидерът управлява съвместно с членовете на групата. Властта му е значително по-разсредоточена и е превърната в общо достояние. Демократичният лидер позволява и насърчава обсъждането на решенията в групата и стимулира участието на другите в процеса. Той осигурява достатъчно свобода на действията и инициативата на членовете на групата. Ролите се заемат съобразно предпочитанията на членовете на групата, а това се отразява благоприятно на тяхната активност. Лидерът е едновременно и приемник, и източник както на обстановъчна, така и на прескриптивна информация. Предимствата на демократичния стил са безспорни. Той консолидира групата около взетите решения, осигурява социалнопсихологически комфорт за отделните членове и по- висока степен на удовлетворение от дейността.
При либералния стил властта на ръководителя над останалите е минимална. В такава група никой няма власт над никого. Общи решения се взимат трудно, защото за приемането им трябва да се набере абсолютно мнозинство, което е необходимо, за да се превърнат те в общи указания за действие, при условията на понижен режим на власт. В тази обстановка не само ролята се заема съобразно индивидуалните предпочитания, но индивидът има значителна свобода сам да определя изискванията и критериите при изпълнението й. Либералното лидерство е най-тясно свързано с характера на самата група. Този тип ръководство защитава творческия индивидуализъм на личността, премахва бариерата на авторитетите. Функциите на либералния лидер са доста стеснени, неопределени и предимно в емоционално и социално-поддържащата сфера.
Оценкаета на най-подходящ стил на лидерство зависи от вида на решаваните задачи, естеството на дейността, типичния вид ситуации и съчетаването на индивидите в колектива, съотношението с личността на лидера. Лидерското поведение според Робърт Таненбаум и Уорън Шмидт варира от автократично до демократично. Моделът на двамата учени се базира на седем възможни подхода, които един ръководител може да си позволи при вземането на решения:
• Ръководителят взема самостоятелно решение и го представя на подчинените си;
• Ръководителят “прокарва “решение;
• Ръководителят представя идеи и дава думата за въпроси;
• Ръководителят предлага експериментални решения, които могат да бъдат променяни;
• Ръководителят представя проблема, приема предложенията и тогава взема решения;
• Ръководителят определя границите, дава възможност на групата сама да вземе решение;
• Ръководителят разрешава на подчинените си да действат в границите, определени от висшестоящите.
Факторите, които влияят при избора на някой от тези подходи от страна на ръководителя са:
• характеристика на ръководителя:минало, опит, обучение, титли, знания, цели;
• характеристика на подчинените:минало, обучение, знания, цели, очаквания;
• изисквания на ситуацията:сложност, структура и климат, влияние на технологиите.
Таненбаум и Шмидт доказват, че не е възможно да има един единствен най-добър стил на ръководство. В съответствие с изложените от тях фактори един ръководител може да възприема различен стил на поведение. Най- важното е да определи точно условията и ситуацията, в които ще работи и в съответствие с това да определи своя стил на поведение. Необходимо е да се спомене, че неефективните подчинени могат да бъдат по-голям проблем от неефективните лидери, дори и само за това, че всички организации имат повече подчинени, отколкото лидери. Ефективните подчинени се отличават със способността си да работят самостоятелно, без пряка супервизия, ангажират се с цели, които не са пряко свързани с личните им интереси, поддържат своята компетентност и добри резултати. Те са честни и заслужаващи доверие. Изборът на такива сътрудници е може би и част от тайната на успеха на Лий Якока. –класически пример за успешно лидерство. Поканен да стане изпълнителен директор на “Крайслер” в момент, когато компанията е в тежка криза, той напуска мястото си във “Форд” ,за да приеме предизвикателството, което би уплашило мнозина. Успява да изведе компанията на водещи позиции привеждайки в действие своята философия:”В края на краищата всички бизнес операции могат да се сведат до три думи: хора, продукт, печалба. Хората са на първо място. Ако нямаме добър отбор, не можем да направим много с останалите две.”


6. Заключение.



В реалната ежедневна дейност на обществените групи, заедно с ръководителя могат да съществуват различни лидери, които се издигат сред членовете на групата в някои определени проявления: ту в качеството си на центрове на емоционална притегателност, ту като други. По-специално възниква специфично разделение на труда между лидера и ръководителя. Важно е да бъде определен характерът на тяхната дейност, както и това, доколко тези изследвания ще придобият действително значение при условие, че е взет онзи контекст, който се създава от функционирането на ръководител в групата, т.е. спецификата на съчетаването на неговата дейност и дейността на многочислените лидери. Лидерите ръководят и ръководителите водят, но двете понятия не са едно и също нещо. Лидерът и ръководителят могат да играят междуличностни и информационни роли, както и роля във вземането на решения, но ръководителят се ангажира също и в нелидерски дейности.
Лидерството се явява неизменна част от ефективното управление: всеки ръководител трябва да е лидер, но не всеки лидер е ръководител. Лидерството се проявява най-силно в междуличностните отношения. То се свързва с постигането на цели така, че последователите да ги възприемат като свои собствени. Ръководенето засяга хората като изпълняващи определени функции, контролирайки взаимодействието помежду им. Ефективното ръководене е невъзможно без лидерство.
Това, което е необходимо на ръководителя, за да успява, е да има ясна представа за желаните бъдещи резултати, начините за тяхното постигане и най-важното-знание и умения да организира и мотивира хората си така, че те да следват избрания от него път като свой. За целта той трябва да умее да оказва влияние. Този факт дава основание на специалистите да изследват лидерските стилове като различни ръководни подходи. Ако лидерството е задължителен елемент на ръководене, то човекът, който трябва да оглави екипа, трябва да е не само ръководител, а и водач, лидер. Това е предопределено от самата природа на екипа- в него участват хора, които работят съвместно, еднакво силно съпричастни към това, което трябва да постигнат; взаимно зависими едни от други от гледна точка на поведение. Този екип се нуждае и от ръководство, и от лидерство, за да се справи с комплексната, мащабна и отговорна задача.
В днешния свят на нарастващи възможности и на все по-големи изисквания за лични инициативи лидерството е житейско умение, което всички ние трябва да развиваме, ако искаме да реализираме напълно възможностите си. Ето защо е необходимо да се знае, че в основата на лидерството са идеята, вдъхновението и импулсът. Всеки, който лично се заеме със своя екип, за да създаде идея, вдъхновение и импулс почти сигурно ще бъде гледан като ръководител. Лидерството винаги включва инициативност и търсене на промени, то е високо творческа дейност. Освен това лидерството е специфична обществена дейност. Добрите лидери обикновено прекарват поне 80% от времето си в разговори с хората. Лидерът винаги е по-ефикасен, когато кара подходящите хора да “купят”предложенеията му и не на последно място по значение е определянето на удачния момент като важен етап за развитието на кариерата на един лидер. Повечето добри ръководители приемат, че са имали късмет да бъдат на подходящото място в подходящия момент, за да се възползват от особените си лидерски умения. В действителност онези, които развиват уменията си като ръководители стават най-успешните ръководители.












ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Андреева, М. Управление на персонала. Варна, 1995
2. Армстронг, М. Преуспяващият мениджър. "Делфин през", 1993
3. Джонев, С. Стратегии на ръководителя в междуличностните отношения. С., "Наука и изкуство", 1990
4. Армстронг, М. Управление на човешките ресурси. "Делфин през", 1993